В тази публикация ще намерите данни за значението на месото като храна за човека от еволюционна гледна точка. Информацията е основана предимно на две научни обобщения: Meat in the human diet: An anthropological perspective (Месо в човешката диета: антропологична перспектива), (Neil Mann, 2007) и How carnivorous are we? (До колко сме месоядни) (Miki Ben-Dor 2019), но се оповава и други източници като The Human Career. Human biological and cultural origins”(Richard G. Klein 2009),  The Stone Age Diet: Based on In-depth Studies of Human Ecology and the Diet of Man (Walter L. Voegtlin, 1975)и други, към които има поставени линкове.

Приятно четене!

 

Ние хората се чувстваме най-добре когато се храним с храна, която е в съотвествие с това, за което сме разработени биологично. Според избора си на храна животните и хората се класифицират в следните категории:

• Тревопасни/хербивори - хранят се с растителност
• Месоядни/карнивори - хранят се с месо
• Всеядни/омнивори - тези, които се хранят и с растения и с месо

Конфликтът в това дали човека е хербивор или карнивор е голям. Човекът всъщност е омнивор, но с подробността, че растителният източник на храна е, и винаги е бил, крайна мярка за оцеляване, а не основа на хранителна пирамида. Това, че можем краткотрайно да оцелеем, хранейки се от растителни източници не означава, че те са най-подходящата храна за нас.

 

Данните, които свеждат до тези знания датират от преди около 5 милиона години, когато Парантроп и Хомо – два вида маймуни, от които само единият вид преминава към човешко развитие, биват разделени в природата.

Има няколко различни теории за това как това разделение се е случило, но доминиращата е, че когато континенталните плочи в Африка се разделят и започват да създават голямата разривна система, изведнъж една или повече популации от маймуни са попаднали на саваните вместо в тропическите гори.*

Тези, които продължават да живеят в тропическите гори, се превръщат в шимпанзета, докато тези, които живеят в саваната, започват да се адаптират към живота там и се различават от маймуните на тропическите гори.

*Друга теория е, че прайманските хора са живяли във влажни зони, така наречената водна хипотеза, която обаче няма толкова силна научна подкрепа.

Палеонтологичният материал показва, че преди хората да са се развили, преди около 2,3 милиона години, са развити поне два вида маймуни, всеки от които се адаптира към новата среда. И двата вида започват да вървят изправени на два крака, но Parantropus Robustus и Bosei, които са толкова сходни, че може дори и да са един и същи вид, развиват силни и здрави челюсти, за да се хранят с трева и други растения, открити в саваната, другите - челюстите на Homo Habilis стават по-малки което може да се обясни с факта, че е по-лесно и бързо е да се дъвче и яде животинска храна от колкото растителна (Smithsonian 2013; Nature 2012).

И двата вида имат мозъци по-големи от тези на шимпанзето, но мозъците на P. Robustus и Bosei са с обем съответно 521 cm3 и 530 cm3, a мозъчният обем на H. Habilis е около 612 cm3 (Klein 2009 „Човешката кариера“, стр. 197).

Първите хора не се различават много от маймуните по размер на мозъка, а по отношение на зъбите, челюстите и челюстните мускули, което показва променен хранителен режим и консумация на по-твърди ядки, а не само плодове и листа. Докато Paranthropus разработва по-силни челюсти, които могат да се използват за хранене на дъвчащи растения и смилане на трева, челюстите и зъбите на Homo семейството стават по-малки и по-грациозни и са проектирани да хапят и да късат плът.

Всичко това показва и че именно Homo Habilis е започнал да разработва каменни инструменти, което дава възможност за допълнително намаляване на челюстните мускули и прави място за развитие на по-голям мозък, но също така улеснява и яденето на месо.

 

Растителноядните P. Robustus и P. Bosei, както и горилите, разработват този специален скалп със сагитален гребен за да се прикрепят големите челюстни мускули към слепоочието. Homo Habilis обаче, се развива в Homo Ergaster и по-нататък в Homo Erectus, който се разпространява по целия свят и се развива наред с други, както и неандерталците. В Африка Homo Ergaster, вероятно чрез Homo Heidelbergensis, еволюира в съвременния човек преди около триста хиляди години. (Клайн 2009 „Човешката кариера“, глава 4, стр. 197, 244, 259-261)

Анатомични аргументи

За да успее да расте човешкият мозък са необходими повече енергия и хранене. Също така е факт, че в същото време, с растежа на човешкия мозък, стомахът се свива, което поставя още повече изисквания за енергийно богата храна. Биологията определя ограничение за това колко енергия използват различните органи. По-големият мозък означава, че другите органи трябва да се намалят по размер. Homo Habilis решава този проблем чрез свиване на стомаха и чревната система, докато мозъкът расте. Но това от своя страна изисква още по-висококачествена диета, тъй като малък стомах не може да се справи с прекалено трудносмилаема храна. (По-задълбочено обяснение тук.)

Има две основни теории за тази промяна мозък↑ стомах↓* - хранене с растения, богати на въглехидратни корени или месо с животински мазнини. Просто няма други алтернативи на саваната, защото няма растения с достатъчно мазнини, а медът е твърде труден за получаване в достатъчно голямо количество. Разбира се, и двете теории не се изключват взаимно и вероятно първите хора са яли растения когато е трябвало и мед, когато са имали възможност. Но не и като основна храна.

Въпреки това, има един проблем с въглехидратната алтернатива: за да могат хората да получават достатъчно енергия и хранителни вещества от корените на растенията, те ще трябва да ги приготвят с помощта на огън и проблемът е в това, че нямаме ясни данни за остатъци от огън толкова назад във времето, още повече, че тази хипотеза изисква пра-човекът да е палил огън преди мозъкът да започне да расте до степен, която да може да позволи това. Най-ранните ясни находки за пожар са на възраст от около петстотин хиляди години, когато H. erectus се е развил и контролът върху огъня е бил основен механизъм за развитието както на неандерталците, така и на съвременния човек (Обсъждане на хипотезата за готвене).

* Има и такива, които смятат, че това са били плодове вместо богати на въглехидрати корени. Проблемът с тази теория е, че тя няма еволюционна движеща сила, защото това би означавало, че хората са се развили в тропическите гори, където шимпанзетата продължават да живеят както преди. Нито е в съответствие с палеонтологичните находки.

Аргументът не е в това, че човекът първо е започнал да яде месо, тъй като не е необходимо месото да се готви, за да осигури достатъчно енергия и хранителни вещества. Идеята е, че праисторическите същества са започнали да ядат трупове, може би като прогонват хищниците, като хвърлят камъни към тях (както твърди Bill Von Hippel) и чупят костите и смачкват черепите, за да имат достъп до богатите на хранителни вещества мазнини в мозъка на костите и мозъка.

Фактът, че хората, особено мъжете, са се развили като ловци, също е признак за ядене на месо. Отначало вероятно са хвърляли камъни, но по-късно човекът е развил хвърлящото се копие.

Чревната система също показва, че и тя е адаптирана към месото. Хищниците имат по-малки стомаси от тревопасните, които лесно можете да видите, ако сравните например котка със заек или хора с шимпанзета или горили. Стомасите на хищниците са много по-малки и опростени с дълго тънко черво и малък стомах, което не може да се сравни със стомасите на преживните животни, които имат сложна система с няколко стомаха. Храносмилателната система на човека е структурирана като за омниворство, но размерът и е по-скоро като тази на карниворството. Човешката стомашна киселина е дори по-кисела от тази на другите месоядни животни. Тъй като киселата стомашна среда е "скъпо удоволствие" за организма, тя трябва да има биологична полза за хората, за да я развиват и поддържат. Силната стомашна киселина би могла да се обясни отчасти с факта, че прачовеците са яли пепел и че по-късните праумански видове са ловували едра плячка, която да ядат сравнително дълго време. Тогава силната киселина има за задача да поеме основната грижа за бактериите, които старото месо би могло да породи.

Великият гастроентеролог и пионер на палеолитната диета W. Voegtlin описва в книгата си The Stone Age Diet основните разлики между хранителните системи на хербивори и карнивори от където ясно следва, че човекът не е хербивор. Като най-основна разлика се счита способността на хербиворите да разграждат целулоза, функция, която изцяло отсъства при карниворите (стр.34-35). Voegtlin твърди, че при недостиг на протеин хербиворите са способни да секретират урея (отпадъчен продукт в урината, съдържащ азот) в търбусите си и по този начин да произвеждат претеинови молекули. Този процес е в основата на призводството на животински протеин от суров растителен такъв, позволяващ на хербиворите да съществуват без консумацията на протеин от животински източник. Тъй като карниворите не притежават това качество, те са напълно неспособни да превърнат растителният протеин в бионаличен за себе си. Изключително количества могат да бъдат усвоени от растителен източник само и единствено след преработката му (термична, ферментиране и т.н)

 

Таблиците по-долу сравняват човешкия стомах с този на някои други животни.

Таблица 1 показва съотношение на размера на тялото към размер на червото, където човека е между куче и котка, както и стомашната киселина на различните животни.

Таблица 2 показва, че човека има значително по-дълги тънки черва и по-малко дебело черво в сравнение с маймуни, което означава, че той е по-добре адаптиран към храносмилането на месо отколкото на растения. Фактът, че хората нямат функциониращо сляпо черво , засилва това допълнително, защото именно то се използва за разграждане на целулозата. Вижте размерът му при горилата.

 

Таблица 1. Количествено сравнение на дължината и площта на стомаха при хора и избрани животни

 

 Таблица 2. Относителни пропорции на стомашния обем за избрани примати (% общ обем)

 

Една от основните разлики в храносмилателната система на човека и хербиворите е структурата на стомаха. Да сравним с кравите например.

Кравите принадлежат към клас животни, наречен преживни животни, който включва скилидни копита, 4 стомаха и различен набор от конструкции на зъбите и устата. Като тревопасни, кравите изискват много фибри в диетата си, които получават от паша.

Човека няма нужда от фибри, те не са по никакъв начин необходими, усвоими и полезни!

Основната разлика между човека и кравата, освен двата крака в повече на кравите, е в стомасите. Кравите имат преживна система с четири отличителни камери: румен, ретикулум, омазум и абомасум, докато хората имат моногастрален стомах с една камера. Храносмилателната система на кравите им позволява да пасат и консумират трева, до запълване на стомаха и след това преживяне. Тъй като е груба по структура, тревата не се разгражда лесно в стомаха, поради което кравите имат храносмилателна система, която им позволява да регенерират (преживят) храната си, за да я дъвчат по-старателно, преди да влезе в последните две стомашни секции, омазума и абомасума, за окончателно храносмилане.

Да погледнем и разликите ни с горилите, те също имат различна от човешката хранителна система. Горилата е с дебело черво 3 пъти по-голямо от тънките черва, което го прави подходящо за разграждане на фибри и способно да разгради целулоза. При човека дебелото черво е колкото половината на тънките черва, което е подходящо за необемни храни.

Горилите имат голям корем, който е важна необходимост, тъй като те изяждат по около 20кг. храна на ден. При хората, необходимата храна е далеч под 20 кг., големият корем не е отличителна черта, нито се асоциира с добро здраве. Горилите, за разлика от нас хората, прекарват цял ден в ядене, за да обработят храната и да я превърнат в нутриенти. (Още подробности и сравнения тук)

Човекът има способността да оцелява известно време с растителна храна, но в дългосрочен план се нуждае от месо за оптималното си развитие. Човешките същества имат нужда предимно от мазнини (животински, а не растителни), защото хората имат ограничение в това колко протеин могат да консумират. Тази граница е около 30% от калориите. След това трябва да ядем мазнини или въглехидрати, за да не страдаме от така нареченото заешко гладуване (зимата, хората в полярните райони са гладували до смърт, въпреки че са успявали да ловят зайци, но те нямат мазнини и са недостатъчна храна).

Говорейки за мазнини, човешките мастни клетки са малки и многобройни, което е характерно за месоядните животни. Хората също съхраняват сравнително много мазнини. Днешните ловци-събирачи имат запаси от мазнини за три седмици за мъже и шест седмици за жени. Това би могло да бъде поради адаптация за лов на едри животни, където в случай на неуспешен лов трябва да има резервна енергия на разположение.

 

Човекът - ловец или събирач ?

Има предположение за това, че хората винаги са яли месо, просто защото е по-ефективно да ловуваш, отколкото да събираш растителност. Тази ефективност може да се наблюдава ясно при животните и да се сравни с поведението на човека в днешно време (често хранене : фастинг). Тревопасните прекарват много време в ядене и дъвчене на храна, която е лесна за набавяне, но изисква огромни количества за засищане (често хранене при човека, много плодове и зеленчуци, препоръка, която виждаме е неефективна), докато хищниците прекарват много време в почивка и възтановка от високо енергично изразходване на енергия при лов и пируване с висококачествена храна (сега популярното периодично гладуване и OMAD, както и високоинтензивните спортни тренировки - ефективен метод за оптимизация на здравето).

Ефективността на ловуването пред това да се събира растителност може да се обясни и с помощта на т.нар  Теория на оптималното фуражиране (TOF - Theory of Optimal Foraging). Това е просто изчисление на количеството време, необходимо за събиране на растителност и приготвянето и за консумация, процес от който в крайна сметка се получава добив на храна с ниска енергия. Вместо това изглежда, че растенията са служили като безопасна и резервна храна, допустима при спешни случаи, когато не е било възможно да се улови плячка или да се добият трупове от други месоядни животни.

Можем да обобщим, че прачовекът е заменил плодовете и растителни въглехидрати за мазнини и протеини от животни, което е позволило на мозъка да се развива, което от своя страна прави човека още по-ефективен като ловец, докато не стане хищник на върха на хранителната верига.

Има теория и за това, че с придвижването на прачовека се наблюдава изчезване на едрата плячка. Постепенно тя се превръща в недостиг, а тя играе изключително важна роля в хранителната верига и е предпочитан източник на храна поради високомазнинната си структура. Дребната плячка просто не може да осигури на праисторическите хора нужните им мазнини за енергия. Разумна хипотеза е, че когато голямата дивеч изчезва, хората започват да експериментират с ядливи семена, което няколко хиляди години по-късно довежда до появата на селското стопанство.

Счита се и че Homo erectus изтребва едър дивеч, и че това може да е довело до развитието на съвременните хора, тъй като се е изисквало повече интелигентност, за да се улови повече плячка, която да е и с висок процент на мазнини (Човекът ловец на мазнини: Смъртта на Homo erectus и появата на нова хомининова линия в средния плейстоцен).

В изотопни анализи става ясно, че прачовекът е ял много месо и мазнини през цялото си развитие. Става дума за различни изотопи в костите и зъбите, които могат да покажат това. Анализите сочат, че прайманските същества и хората, поне от Homo habilis нататък, са яли голяма част от месото. Тези стабилни изотопи могат да се натрупват по същия начин като токсините в рибата. Колкото по-голяма е рибата, толкова по-висока е концентрацията на токсините. Колкото по-висока е хранителната верига на един вид, толкова по-голяма е концентрацията на тези стабилни изотопи.

Интересна подробност е, че и неандерталците и архаичният съвременен човек, често наричан Кро Магнон, живял в Европа и Близкия изток, са имали по-големи мозъци от днешните хора. Кро Магнон, който е бил съвременният човек от ледниковия период, е имал вътречерепен обем 1560 см³, а неандерталците  - 1435 см³, което може да се сравни със средния за съвременните хора 1340 см³ (Клайн, стр. 445). Възможно е, именно поради загубата на едър дивеч, като мамути, да се затрудни поддържането на толкова голям енергоемък мозък.

 

Неолит и съвременен живот

Наричат земеделието "най-лошата грешка в човешкото развитие". С появата на селското стопанство палеолитът се превръща в неолит. Това започва в Близкия изток преди около 10 000 години и означава, че населението може да се увеличи рязко, тъй като повече деца могат да оцелеят. Земеделието е в основата на цивилизацията и "фантастичното" културно развитие на човека, както и на нашите най-големи страдания като война, робство и не на последно място тежко здравословно състояние. Не става въпрос само за инфекциозни заболявания, но и за тежко недохранване. Хората започват да имат здравословни проблеми, проблеми с омекотяването на костите, кариес, няколко различни хранителни дефицити и инфекциозни заболявания, тъй като преминават от диета, богата на животински мазнини и протеини с ниско съдържание на въглехидрати, към богата на въглехидрати диета на базата на зърнени храни. Това причинява и затлъстяване, което обикновено може да се наблюдава при различни селскостопански популации и е ясно видяно и при египетските мумии. Според New York Times мумията на първата жена-фараон Хатшепсут разкрива здравословното и състояние, което никак не е било блестящо и показва, че тя е биля затлъстяла, с диабет и рак на костите, който е причината за смъртта и.

 

Палеолитният човек за разлика е с много добро здраве и проучванията показват, че той получава ≥56–65% енергия от животински диети, от които въглехидратите съставляват 22-40%, протеините 19-35% и мазнините 28-47%.

Това е и в основата на идеята за хранене с палеолитна диета. Има обаче един фундаментален еволюционен биологичен контрааргумент. Биологичното налягане за адаптиране към новата диета е високо, особено когато това се отразява на здравето на хората толкова, колкото ясно показват палеонтологията и археологията. Затова днешните хора по принцип би трябвало да са се приспособили към неолитната диета, с изключение на етническите групи, които са започнали промяна на храненето си по-наскоро. Едно интересно проучване върху бананови мухи показва, че приспособяването не е толкова просто (лекция с Професорa в катедрата по екология и еволюционна биология в Калифорнийския университет, Ървайн Michael Rose). При хранене на мухите със съответстващи на палеолита, неолита и съвременните диети, се наблюдава как храните влияят на мухите по подобен начин като на хората.

Резултатите показват, че като цяло е вярно, че хората са адаптирани към неолитната диета, но не и към съвременната бърза храна с растителни индустриални масла и много въглехидрати. Дори и при това уточнение е установено, че сме приспособени към неолитната диета само по време на ранната си възраст, до около 35-40 години и преди репродукция. Това означава, че телата ни не са адаптирани към неолитната диета след 35-40 годишна възраст и това е също възрастта, в когато наблюдаваме как болестите на метаболизма започват да засягат хората, първоначално такива със затлъстяване и диабет тип 2. Проучването показва също, че това е само общ изглед и че има много отклонения, което е в съответствие с факта, че след появата на селското стопанство, човешката генна експресия направо изригва и ние ставаме значително по-хетерогенни. Това от своя страна пък означава, че има голямо разнообразие между хората, при които мнозинството е доста добре приспособено към неолитната диета, докато някои са много по-малко адаптирани, което се разбира по например алергии и автоимунни заболявания.

Дори и да не можем да наблюдаваме какво е ял точно човека по време на своето еволюционно развитие, което го отделя от маймуните, можем да съберем различни наблюдения, които заедно дават съвсем ясно да се разбере, че месото е било много важна част от развитието ни. Всеки, който вярва, че хората трябва да ядат храни, към които сме еволюционно пригодени, просто трябва да яде много месо, мазнини и органи.